прочит за деня: Йов 15-16 глава
УДАРИ ОТ ПРИЯТЕЛ
Тежкият разговор между Йов и приятелите му продължава… Мисля, че не би било пресилено да го оприлича на удари с камшик върху осъден на екзекуция или дълъг затвор. Представям си как думите на тримата приятели разкъсват вече наранената плът на Йов… как безпощадно се забиват… как причиняват болка…
Думите, които Йов изрича в своя защита, вероятно звучат в ушите на приятелите му както думите на Христос в ушите на правоверните Фрисеи – дръзко, арогантно и богохулно. Елифаз, Билдад и Шофар имат страх от Господ, но този страх е вкоренен в закона и закован за буквата. Умовете им са неспособни да приемат идеята, че Господ може да допуска страдания в нечии живот, не за да накаже греха, а за да изпита и за да усъвършенства вярата. (нека не забравяме контекста на историята).
В тази глава камшикът е в ръката на Елифаз. Виждам го в друга светлина. За разлика от предишните глави, в които Елифаз се опитва да поддържа баланс между откровеност и деликатност, тук той захвърля всички задръжки. Думите му наистина разкъсват. Ако трябва да ги преведа на съвремен език, биха звучали така: „Кой мислиш, че си ти?! Откъде това самочувствие? Откъде тази увереност?!“
Всеки опит на Йов да защити себе си
е иронизиран. Повдигнатата му глава е сведена към земята с удар… „Ти ли си първородният човек? Или
създаден ли си преди хълмовете?… Що знаеш
ти, което ние не знаем? Що разбираш ти, което няма у нас? Има и между нас белокоси
и престарели. По-напреднали във възраст от баща ти… Що е човек та да е чист. И роденият от жена та да е праведен?“
Нещо повече. Откровен до болка, Елифаз чертае пред Йов представата си за
бъдещето му – в това бъдеще е мрачно, безнадежно и… заслужено. Йов е категоризиран
от приятеля си като „нечестив“, а бъдещето му – обречено. „Нечестивият се мъчи през всичките си дни; И преброени години са
запазени за мъчителя. Понеже той простря ръката си против Бога и възгордя се против Всемогъщия. Няма да се
обогати и имотът му няма да трае. Нито ще се навеждат до земята произведенията
им“.
Нека се поставим за момент на мястото на Йов. Как бихме се почувствали, ако получаваме такива удари от приятел? Ами ако сменим гледната точка? Готови ли сме да вдигнем ръка и да осъдим човек, чийто живот изглежда развалина?
В последните глави видяхме как Йов взима решение да вдигне погледа си към Господ и да не позволява вярата Му да бъде повалена дори с аргументи, които звучат правилно… по принцип. Решава, че ще се довери на Господ. Решава, че ще устои докрай. Въпреки всичко. С цената на всичко…
Йов намира сили да отговори и да провокира към размисъл: „Окаяни утешители сте всички. И аз можех да говоря като вас. Ако беше вашата душа на мястото на моята душа… Мошех да натрупам думи против вас. И да клатя глава против вас. Но аз бих ви подкрепил с устата си. И утехата от устните ми би облекчила скръбта ви“.
Йов отново повдига лице към небето: „Ето и сега свидетелят ми е на небесата. И свидетелството ми във височините. Моите приятели ми се присмиват; Но окото ми рони сълзи към Бога“.
Думи, които могат да бъдат изречени единствено с пълната увереност и непоколебимата вяра на човек, който знае в Кой Бог е повярвал, защото познава този Бог лично.
Сещам за думите на Апостол Павел, отправени към Тимотей „защото зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е силен да опази до оня ден онова, което съм му поверил “… (II Тимотей 1:12)
Йов е поверил живота си и вярата си в Божиите ръце. Бог не само опазава повереното Му, но прави в живота на Йов повече и от най-смелите му мечти (но това по-нататък).
В чии ръце ще поверим своя живот? Как ще реагираме на ударите в живота?
Изборът е наш.
Надя Кирякова
БИБЛИЯТА С ЛИЯ 